Римският път излезе на шосето. Като стигна до него, Ирина отпочина малко, после взе тежката кошница в другата ръка и продължи към града. Хълмовете с лозята останаха зад нея. Тя се обърна и хвърли поглед към тях. Мисълта, че и този гроздобер, и това лято, и тази година бяха отминали, без да се случи нещо особено, я накара да почувствува тъга. Тя не можеше да се отпусне да стане близка с момичетата на съседите, нито да вземе участие в закачките им с ергените от махалата. Те бяха прости, грубовати, дори малко небрежни към външността си девойки, които не съзнаваха това, защото им липсваше наклонност към книгите и жажда за друг живот.

Старшията имаше предвид запасния генерал Марков, директор на местния клон на „Никотиана“. Като спомена за генерала, той се обърна към Ирина и попита внезапно:

Настъпи мълчание. Тя съзна, че само един миг я отделяше от това, за което беше дошла. Слънцето клонеше към запад и гънките на планината се очертаваха ясно.

— Не мога сутринта — начумерено отвърна Ирина. — Трябва да напиша първо домашните.

Полъхна вятър. Водните пари по течението на реката се бяха сгъстили в дълга ивица от синкава мъгла.

Усърдието продължи три месеца и Борис се надяваше на повишение. Но майсторът беше предвидлив човек и не му позволи да мръдне по-нагоре от денкчия. След още три месеца този младеж, благодарение на ума и образованието си, можеше да измести дори директора. Тютюневата търговия процъфтяваше и главните експерти търсеха под дърво и камък такива хора. Един ден майсторът се обезпокои до такава степен, щото намери за по-добре да уволни Борис.

Чакъра се върна от работа уморен, но в добро настроение.

— Аз ще платя, разбира се — заяви той, като извади две никелови монети и ги погледна критично, сякаш това бяха последните му пари.

— Така ли?… Тогава ти сигурно знаеш наизуст речта на Цицерон срещу Катилина и можеш да я повтаряш като грамофонна плоча?

По тясна и стръмна пътека те минаха през боровата гора, постлана с кафява иглолистна настилка и напоена с дъх на смола. Хълмът бе висок. Параклисът се намираше на върха му всред поляна, обрасла с глог, шипки и бурени. От поляната се спускаха отвесни скали и стръмни сипеи, в подножието на които свършваше гората. Мястото беше усойно и диво, но от него се разкриваше хубава гледка към града и долината на реката.

Той престана да мисли за нея, когато излезе на главната улица и се разгневи на тълпата, която му пречеше да върви. По тротоарите се движеха самодоволни търговчета, сполучили да разработят някое дребно предприятие, лениви държавни чиновници, току-що излезли от канцелариите, провинциални франтове с модни дрехи и отегчени лица, девойки с миловидни главички, но с дебели крака, което отнемаше цялата им привлекателност. И всички тия хора се блъскаха, хилеха и поздравяваха, като че излизането им по главната улица през часа на модната разходка беше върховната цел на живота им. „Гадна тълпа“ — помисли той с отвращение, ядосан от навалицата, която го блъскаше и принуждаваше да върви на зигзаг. Нима не би продал душата си, за да изплува над тая сган?… Той отдавна беше решил да я продаде, но липсваше добър купувач и това го отегчаваше. Даваха му много ниска цена. Предлагаха му да стане полицейски агент, селски учител, помощник-аптекар, касиер в кино и дори любовник на една възрастна жена. Всичко това той отхвърли спокойно, без възмущение, като дребни оферти, които не заслужават внимание. Естествената му злъч към света, натрупана от бедността, не се дразнеше от моралното падение, а само от нищожността на възнаграждението. За дребните, но почтени службици той знаеше, че щяха да го изхабят, а полицейски агенти и платени любовници на жени ставаха само умствено осакатени глупци. Ала все пак той трябваше да почне нещо и като захвърли гимназиалната си диплома, постъпи в един тютюнев склад. И тук пред него блесна за пръв път златният мираж на тютюна.

Той беше усоен, неприветлив и саможив младеж, без определено занимание откакто беше изкарал гимназия. Момичетата от града го отбягваха, но и той не рътлина се интересуваше много за тях. Ирина го бе виждала в двора на гимназията, срещаше го често по улиците и винаги оставаше удивена от това, че той не си даваше труд да я разгледа. Той беше по-скоро дребен и слаб — белег на оскъдицата и недояждането, сред които живееше учителското семейство на Редингота. Имаше бледно лице и тъмни, дълбоко поставени очи, които гледаха остро. Обикновено, след като го отминаваше, Ирина продължаваше да мисли за него.

Бащите им бяха дребни занаятчии, разсилни в общината или майстори в складовете, които допълваха доходите си от някоя тютюнева нива край града, от лозето или от варене на ракия. Тези момичета се показваха на улицата с налъми, невчесани, разхождаха се по площада в пъстри рокли и не мечтаеха за други мъже, освен за тия, които ги ухажваха. С дъщерите на интелигентни семейства тя също не дружеше, защото високомерието им я оскърбяваше. Те отговаряха надменно дори на учителите си и ако някоя от тях получеше в гимназията за срока петорка вместо шесторка, бащата отиваше веднага да иска обяснение от директора.

Тя бе напета и хубава, с матова кожа и тъмни очи. Чакъра я хареса преди осемнайсет години, въпреки бедността й, през време на големите стачки след войната, когато полицията нахлуваше в тютюневите складове да усмирява работниците.